– Анна, какво искаш най-много на света?

Анна: от 6 до 18 ~ Никита МИХАЛКОВ

– Анна, какво искаш най-вече на света?
– Крокодил.
Анна, 6 години

Цели 13 години Никита Михалков снима своя документален роман, в който настойчиво задава няколко елементарни въпроса на своята подрастваща щерка Анна. От какво се опасява, какво обича най-силно, какво не обича, какво най-силно желае на света. През 1993 година режисьорът приключва своята „ Анна: от 6 до 18 ”, която е отличена с влиятелната премия „ Феликс ”. Но филмът с изключение на документ за детството е и същински документ на времето и настъпилите промени в годините на перестройката. Как времето трансформира полезностите и детските фантазии, по какъв начин неусетно изтрива невинността и поставя маска на чистите дребни лица, по какъв начин откровените откровения се обличат в премерени отговори. Ето някои от размисли на огромния съветски режисьор, споделени във кино лентата му „ Анна: от 6 до 18 ”.

Всеки човек, всеки народ, всяка страна, има собствен личен несравним път, който е задължен да извърви без подсказка и принуждение, умерено и с достолепие. Без да завиждаме на тези, които към този момент са стигнали задачата, и помагайки на тези, които изостават по пътя. Просто без да пречим…

– Анна, какво искаш най-силно?
– Да бъда умна… да се държа добре… да давам отговор добре…
Анна, 7 години

Страхът да отговориш неправилно… по какъв начин добре го познавам… Бях левак и в учебно заведение ме отучваха. Помня този смут, когато ти бързайки, пропускайки букви, правиш драскулки с непривичната си дясна ръка, а класът към този момент е приключил с писането и чакат единствено теб. Страхът да бъдеш друг от другите. Това е главният боязън, изпитван от ранна възраст, от всеки, живеещ в нашата страна.

– Анна, в какво се състои новият живот, пристигнал с перестройката съгласно теб?
– Бъдещето в розови краски - човек може да живее по този начин, както му се желае.
Анна, 13 години

Разговарях с моята щерка и с ужасяваща изясненост разбирах какъв брой надалеч е това момиче от мен в този момент, какъв брой скрита е същността й, по какъв начин не желае да допусне до себе си никого, даже мен, родния й татко. Колко елементарно, какъв брой стремглаво й лишиха правото да се смее неоснователно, да приказва нелепости и да не се бои от наказване за това.

Времената, в които у хората заспива човешкото достолепие, изтрива се визията за чест, когато за пари можеш да продадеш офицерските си пагони и да купиш непознат медал, когато изчезват понятията за грях и позор, такива времена в Русия назоваваме „ смутни ”.

Колко доста пораснаха опциите ни и какъв брой повече ни се коства че знаем, само че Бог направи и нашите благоприятни условия, и нашите познания разрушителни. Загубихме почитание към живота и към гибелта. Живота превърнахме в телевизионен сериал, гибелта в компютърна игра, а лова – в изтребване.

Колко постоянно забравяме простата антична мъдрост – „ Отнасяй се с хората по този начин, както искаш те да се отнасят с теб ”.

– Анна, от какво се страхуваш най-вече?
– Да не изгубя вътрешния си свят...
Анна, 17 години